Небето синееше и изтъняваше, сякаш се повдигаше на пръсти.Искаше да стигне до следващо Небе, да се прелее в него и заедно да продължат към други далечни висини.  Тя обичаше да го гледа, потъваше и се разтваряше в него. Докосваха се с безграничието си и оставаха по вятърен дъх и порив.  Това , което винаги я привличаше в него, не бяха цветовете, нито облаците.  Най живото нещо в Небето бяха птиците. Радваше се на полета и свободата им. А една непокорна увереност не спираше да и нашепва, че може да лети. Дълбоко в нея живееше волна птица.Дори усещаше крилата си и как се издига над земята. Ах, крилата... Да, Тя имаше крила. Беше сменила толкова много от малките на колибри, до гъвкавите на чайка и силните на орлица. Когато веднъж познаеш свободата, я носиш винаги в себе си. Или може би просто я събуждаш, защото разбираш, че винаги е била там. А свободата се споделя само между свободни по душа, сърце и Дух. Само свободните могат да споделят безкрая на Небесата и полета на сътворяването. Той също имаше своите крила. Крила на водно конче, на кондор преминал през огъня и възроден като феникс. Свободата бе невидимото мастило, с което пишеха по Небето и разказваха истории. Достатъчно е да умееш да ги разбираш, да ги четеш със сърце и да ги усещаш като трепет...
🩵
Алани Мени