Луната ли, Луната ли е пълна?
Или Безкрая, светлият покълна.
Така прелива в мен и тихо свети

 Оставам по Небе и вятър луд,
по облаци и Тишина прозрачна,
по шепот от сърцето ти дочут

Налива Слънце ябълково вино,
от оня древен и греховен плод,
търкаляйки се спрял да моя синор

Припомни ми очите на утрото.  
Не са ли от Слънце запалени?
По вечерните нишки на сукното,

Излитат от сърцето пеперуди,
от миглите се сипе звезден прах,
нежността във сила се събуди,

Всяка капка чистота,
към сърцето път чертае.
Тихо слизат Небеса,

Едно Небе се пръсна,
по мене се разля
и древна,и невръстна,

ТЯ беше и не беше, стъпваше и летеше, смаляваше се и растеше, изчезваше и пламтеше. ТЯ събличаше всичките си имена, тръгваше гола, невинна и поразяваща със силата и мекотата си. ТЯ не признаваше прегради, разрушаваше всеки бент, разлив...

Пътувам по Небето,от някога в сега,
събирам от мечтите синева.
Облаци развързах, разтопих снега,

Свободно е сърцето ти да пее.
Песента копнее да се пръсне.
На прах да се посипе, да посмее, 

Слънце нося пак на раменете,
от топлата ми пазва пропълзя.
Ръцете ми, превърна ги и двете ,

Дочувам още шепота на бриза,
словата неизречени на глас.
Една Луна през облаците слиза,